Ако не се замисляме за смъртта, ще се отнасяме доста лекомислено към духовните практики. Живота ни ще мине напразно, ако не анализирме кои мисли и постъпки носят страдание, и кои – щастие.
Ако не се замисляме за това, че можем скоро да умрем, ние просто попадаме в „клопката на постоянството”, убеждавайки себе си: „ Аз ще умра, но това ще бъде някога, а не сега.” Но когато смъртта приближи, дори и да искаме да направим нещо полезно, едва ли ще имаме сили и възможност.
Много тибетци постъпват в манастирите още съвсем малки. Те изучават текстовете за духовните практики, но когато дойде време да приложат тези знания на практика, става ясно, че поради някаква причина това не им се отдава. Това е така, защото в тях няма истинско разбиране за непостоянството на нещата.
Ако след размишления за духовни неща, ние стигнем до извода, че е необходимо да бъдем отшелници за няколко месеца или години, то това е знак, че сме мотивирани от разбирането за непостоянството. Но ако това решение не е подкрепено от периодически размишления за разрушителната сила на непостоянството, то духовната практика постепенно ще изцеди силите ни. Именно затова много хора прекарват в отшелничество не една и две години, но това не оказва голямо значение на живота им след това.
И така, съзерцанието на непостоянството на нещата не само е добра основа за сериозна практика, но и изпълва практиката със сила.
Осъзнаването, че смъртта е неизбежна и разбирането, че часа на нейното идване е неизвестен, е един добър стимул. Това е, все едно някой приятел постоянно да ни напомня: „Бъди бдителен, прояви усърдие – още един ден измина.”
Възможно е даже да оставим дома и да отидем в манастир. Там ще получим ново име и нови дрехи. В манастира типичните всекидневни грижи ще са значително по-малко. Затова сме длъжни да преразгледаме своето отношение към живота и да се устремим към по-високи цели. Но ако ни отвличат стандартните повърхностни мисли: за вкусната храна, за добрите дрехи, за по-комфортния живот, за приятни беседи с приятели и познати, ако сме се озовали тук за да търсим „врагове”, а когато нещо не ни е по вкуса да се заяждаме и спорим, то живота ни не би могъл да се опише като по-добър от този преди да дойдем в манастира. Скоро дори ще бъде по-лош.
Помнете, не е достатъчно да се откажем от тези повърхностни мисли и постъпки само защото ще изглеждаме глупаво в очите на останалите, които също се намират на пътя. Измененията трябва да се случат на вътрешно ниво. Това важи както за монасите и монахините, така и за светските хора, които се занимават с духовни практики.
Възможно е да ни е обзело "чувството за постоянство". Мислим, че няма да умрем скоро, и докато сме още живи ни е нужна добра храна, хубави дрехи и приятни разговори. За да получим всички тези вълшебни неща, които ни обкръжват /дори и това да няма особен смисъл от гледна точка на една дългосрочна переспектива/, ние правим най-различни трикове и извършваме безумни постъпки – вземаме кредити с високи проценти, „гледаме отвисоко” на собствените си приятели, завеждаме съдебни дела. И всичко това, за да получим повече, отколкото ни е необходимо.
Когато посвещаваме живота си за натрупване на материални блага, парите стават за нас по важни от придобиването на нови знания. Дори и да се занимаваме с духовни практики, ние не можем напълно да се съсредоточим. Ако от книгата падне страница, ние мислим, че не си струва да се навеждаме, но ако падне банкнота, веднага се втурваме да я вдигнем. Срещайки някой, който е посветил живота си на духовното израстване, ние се възхищаваме на неговата целеустременост, и толкова. Но ако видим човек в скъпи дрехи, накичен със своите богатства, се изпълваме със завист и с все по-голяма привързаност се стремим да придобием и ние подобни вещи. Не се спираме пред нищо, за да достигнем своите цели.
Когато изцяло сме погълнати от стремежа към материални блага, нашите покварени емоции се усилват, а това довежда до нови глупави постъпки. Тези негативни емоции носят неприятности и създават неудобства за нас и за околните. Дори и бегло да сме запознати с етапите на пътя към Просветлението, жаждата за материално благополучие и общуването с множество хора ни принуждава да използваме тези знания с един стремеж към повърхностните ценности в този живот и с медитативна съсредоточеност култивира привързаност към приятелите и ненавист към враговете, и по всевъзможни начини ни потапя в покварата на собствените ни емоции. На този етап, ако чуем за истинската и благотворна духовна практика, ще си помислим: „Всичко това е така, но...” Едно „но” е последвано от друго „но”. Опита от съществуването в безначалния кръговрат на преражданията ни е приучил към покварени емоции, сега в добавка към тях, ние полагаме като основа на своята духовна практика едни повърхностни ценности. Това още повече влошава положението, и ни отдалечава от това, което наистина би могло да ни помогне.
Докато сме задвижвани от подобни възгледи, няма да намерим покой. Не правим другите щастливи, а със сигурност и самите ние не сме. Тъй като сме се съсредоточили върху себе си – „това е мое, онова е мое”, „моето тяло”, „моето благополучие”, всеки който се изпречи на пътя ни става наш враг. Дружим със „своите приятели”, със „своите роднини”, но те не могат да ни помогнат в раждането и смъртта. Ние идваме на този свят такива, и си отиваме от този свят също такива. Ако някой приятел можеше да ни съпровожда в смъртта, привързаността би имала смисъл. Но това не е така. Ако в момента на раждането в един съвършенно непознат свят, някой приятел от минал живот би могъл да ни помогне, то си струва да се помисли. Но и това не е така, той нищо не може да направи за нас. Така че защо през всички тези години между раждането и смъртта, ние така упорито твърдим „моя приятел”, „моята сестра”, „моя брат”? Това упорство не носи никаква полза, а само поражда още повече обърканост, страст и омраза.
Придавайки твърде голямо значение на думата приятели, започваме да отделяме и на враговете си повече внимание, отколкото те заслужават. Когато се раждаме никой не ни познава, нито пък ние познаваме някой. Пренебрегвайки факта, че всички в еднаква степен желаем да сме щастливи и не искаме да страдаме, за лицата които не харесваме ние си мислим:: „Това са моите врагове”. Разделяме хората на „свои” и „чужди” . Настойчиво се стремим да се приближим към първите и култивираме неприязън към вторите.
Има ли от всичко това някаква полза? Не.
Огромно количество енергия се изразходва в грижи за най-повърхностни явления от този живот. Дълбочината отстъпва на баналността.
Ако не сме се занимавали с духовни практики, и в деня на смъртта се съберат приятели и близки, с които сме били свързани през този живот, от които никой не ни напомня за добродетелната практика, то това ще ни донесе тревоги, но няма кого да виним, освен себе си.
В какво се състои нашата грешка?
В това, че не сме размишлявали за непостоянството.
Няма коментари:
Публикуване на коментар