Квантова механика и състрадание

Глава от книгата  
"Тибетски будизъм и съвременна  физика"
автор В. Менсфилд

ПАРАЛЕЛИ И ПРОБЛЕМИ

Антъни Дамиани винаги повтаряше, че добре поставения въпрос е по-ценен от добрия отговор. Моят собствен духовен опит, а също и четиридесетгодишния ми стаж в преподаването и изследванията потвърждават това:  дали се касае за теоретична физика, будизъм или психологията на Юнг, внимателната преценка на неясното, винаги ме е довеждала до плодородна почва и е откривала пред мен нови възможности. В този дух ще обсъдя нещата в тази глава.

Изследването ще започне с фундаменталния принцип на квантовата механика и ще завърши с интересни изводи на съответсващия принцип от будизма. Аз в никакъв случай не твърдя, че квантовата механика по някакъв начин доказва будистките истини. По-скоро разглеждам дълбокото сходство на техните подходи към неразличимостта, установено по пътя на замяната  и произтичащите от това следствия. Това сходство ме принуди да се изправя срещу собствения си егоизъм и да осъзная нуждата от вселенско състрадание, изтичащо от тибетско-будистката версия за неразличимостта.  Моят подход – чрез физиката и отражението на нейните принципи в будизма – предлага уникално виждане за състраданието, което е още един крайъгълен камък, заедно с понятието за пустотата, което стои в основата на будизма.

Уникалност и неразличимост във физиката

Като дете обичах да играя с топчета. Моите джобове постоянно увисваха под тежестта на ярко оцветени дребни стъклени топчета. Чертаеш в пръстта кръг, слагаш в центъра няколко топчета, опираш юмруци в земята,  държиш готовия снаряд пред нокътя на палеца; и  само е нужно да избереш топче от центъра. Аз здраво стрелях. Всеки си имаше любимо топче – „снаряд”, с предпочитани цветове и украски.

Сега да си представим, че сме сложили десет топчета в една кутия и старателно сме я разтресли. Топчетата отскачат едно от друго, и от стената на кутията по един сложен начин. Само благодарение на това, че техните цветове се различават, ние можем да идентифицираме всяко топче. Също така знаем, че всяка частица има точно определена траектория, независимо от сложността на движението или броя на топчетата в кутията. Ако снимаме с камера как топчетата отскачат в кутията, ние лесно ще забележим случаите, когато топчетата сменят местата си. Примерно, без проблем  ще различим записа, при който червеното топче стартира от левия ъгъл, а черното – от десния, от записа при който първоначалните положения на червеното и черното топче се разменени. В квантовата механика ситуацията е същата.

Една от простите системи, демонстрираща особеностите с които се сблъсква квантовата механика, е кутия с два електрона. (Може да си представите също и протони, неутрони и каквито искате елементарни частици от този тип.) Да не забравяме топчетата и да си представим, че на единия електрон е гравирана цифрата „1”, а на другия – „2”, т.е. имаме познавателни знаци. Разбира се, ние не можем да отбележим електроните, но все пак те имат различни физични свойства. Описанието на тези свойства трябва да включва поне информация за локализацията на частиците и техния квантово-механичен спин /въртене/. Спомняйки си за нашия опит с топчетата, ние можем да предположим, че маркировката е единствения начин да определим електрона, снабдявайки го с уникални черти. Ние дори можем да си представим, че сме независими наблюдатели на траекторията на първата и втората частица в кутията.  И все пак нашия опит с топчетата ни насочва на неправилния път.

В отличие от топчетата, за електроните и другите елементарни частици не може да се укаже точно определена траектория, независимо от факта, че системата еволюира постоянно. Но това, което сега е по-важно е, че двата електрона са съвършено неразличими. Това означава, че математическата замяна на свойствата на частица 1 на  частица 2 , не довежда до видими изменения в системата, т.е. между тези системи няма  никакви измерими различия. Докато в математиката това е напълно определена процедура, тук тя не довежда до никакви измерими разлики. Налице е принципно изменение (математическа замяна на свойствата), но без каквито и да било емпирични или измерими последствия.

От гледна точка на макроскопичните свойства, тази неразличимост, позната в квантовата механика чрез замяната на свойства, е много странна, въпреки, че става дума за фундаментален принцип. Затова е целесъобразно да го опишем по-точно.

Слагаме в кутия А електрон е1 с определени свойства, или признаци Р1 (в Р1 трябва да се съдържа минимум информация за локализацията и спина на електрона). Нека електрон е2 притежава свойствата Р2. Сега да вземем другата кутия В, в която Р1 е заменено с Р2, а Р2 е заменено с Р1 (вж. илюст. 2.1). Никакви измерения от какъвто и да било характер, проведени в кутиите А и В не показват различия между тях. С други думи, неразличимостта на квантовите частици означава, че замяната на свойствата между частиците няма измерим ефект.

Независимо от това колко електрона има в кутията – два или три  трилиона, ние грешно предполагаме, че всеки електрон притежава уникални признаци, своя собствена природа, т.е. че има набит някакъв „сериен номер”. На практика, както показва замяната на частиците, всички електрони в тази система са съвършено неразличими /еднакви/  и не притежават своя същност или иманентни свойства. Освен това, неразличимите частици нямат точно определени траектории или път на преместване. И въпреки това системата непрекъснато еволюира от едно състояние в друго.

Както ще видим в следващите глави, за квантовата механика типична ситуация е, да си имаме работа с приемственост при липса на иманентен характер, или с непрекъснато развитие на системата при липса на уникални или независимо съществуващи обекти, претърпяващи еволюция. 

В следващата глава ще бъде показано как този принцип намира своето отражение в будизма. Там ще видим, че Средния път признава уникалността на всеки индивид и неговото развитие, но отрича собствените, иманентни свойства на хора и предмети. Например, съществува развитие на персонална карма, или действия, и вие можете да станете уникален буда, но все пак това не означава съществуване на уникално „аз” при отделния човек или негова персонална идентичност. Този изтънчен мироглед съчетава идеята за уникалност с пълното отричане на личността и самостоятелната  й природа. Както ще видим в следващите няколко глави на тази книга, развитието без уникална идентичност, или собствена природа е основен принцип, както на Средния път, така и на квантовата механика.

Неразличимостта на квантовите частици е едно от най-фундаменталните свойства на материята. Този радикален образ се отличава от класическата, или нютоновска физика и от нашия ежедневен живот, в което ние приемаме за даденост  уникалността на отделните елементи от нашия опит, независимо дали са топчета или хора. За да почувстваме доколко всичко това се отличава от нашите обичайни възгледи, ще проведем следния мисловен експеримент. 

Представете си, че се намираме в голяма зала  и около нас присъстват хиляди хора. Вие и аз седим един до друг. Ако си сменим местата, то ще може ли инсталираната видеокамера да зарегистрира някакво изменение в помещението?

Камерата ще направи две фотографии, една – на която си разменяме местата, и другата – след това. Тези фотографии могат да бъдат сравнени с компютърен метод, и различията ще бъдат лесно различими. Дори и да не говорим за физическата си уникалност, зарегистрирана от камерата, ние инстинктивно предполагаме, че притежаваме собствена уникална идентичност и индивидуалност, собствено „аз” , която дори е недостъпна за фотоапарата. Учението за пустотата, което се обсъжда в следващите глави, отрича такава уникална идентичност, или съществуване на свое „аз”, въпреки че признава идентичността в обичайния смисъл, като например личната карта в портфейла ви. ( Негативното определение за пустотата е, че никой човек или предмет не притежава независимо, или собствено съществуване; в същото време позитивното определение казва, че явления съществуват, но само чрез своята взаимовръзка и само по отношение един на друг).

В противоположност на нашия опит със залата, ако имате система с хиляди електрони и две частици разменят свойствата си – няма да се случи никакво измеримо изменение на какъвто и да било периметър. Системата ще остане същата, в пълния смисъл на тази дума. Макросветът обаче се държи съвършено по друг начин. Но да не забравяме, че нито една елементарна частица не притежава собствена природа, т.е. не съществува сама по себе си. А елементарните частици съставят атомите, молекулите и целия материален свят, в който ние живеем.

Неразличимостта на частиците от дадения тип в точно определена система е най-важния строителен блок във фундамента на квантовата физика. Този принцип е применим към ранните моменти на Големия взрив и важи също така за най-отдалечените галактики. Само два реда от математическите изчисления съединяват този принцип с известния "принцип на Паули за изключването", гласящ, че два електрона в една и съща система не могат да имат еднакви квантови състояния. Принципа на Паули обяснява устойчивостта на материята, съставяща нашите тела и Вселената. Той също така обяснява атомарните спектри и структурата на периодичните таблици на елементите. 

Нужно е да помним, че при макроскопичните системи с много количество частици, болшинството от квантовите ефекти отпадат. Въпреки това за дадена система, която можем да считаме за изолирана от останалата Вселена, частиците от този тип са неразличими, независимо от техния брой.  

Това ни кара да се замислим, че поразителното разнообразие на всичко, което се открива пред нашите очи, произтича от океана на елементарните частици, които в своята същност не притежават уникална идентичност и индивидуалност. За да разберете следващият параграф, постарайте се навреме да си спомните за това, че взаимния обмен на свойства между частиците и тяхната неразличимост са тясно свързани. В действителност, съгласно квантовата механика, самото отсъствие на измерими различия в резултат на замяната утвърждава неразличимостта,  дава ни работно определение за това понятие и ни позволява въз основа на неразличимостта да си направим някои важни изводи. По-нататък ще покажа, как понятието за неразличимостта довежда до взаиомообмен с тибетския будизъм, и ние ще видим, до какви важни жизнени принципи ще ни доведе това.

НЕРАЗЛИЧИМОСТ В ТИБЕТСКИЯ БУДИЗЪМ

Стоя на терасата в своето любимо кафене, пийвам кафе и чета книга. Случайно вдигам глава и виждам минаващи покрай мен хора. Не се уморявам да се наслаждавам на уникалността на всеки един от тях – всеки със своите размери, форми, цветове, маниери, характери. Това е просто чудо! Не може да се намери никой, който в точност да прилича на читателя на тази книга и на нейния автор. 

Започвайки от Големия взрив и стигайки до смъртта на Вселената, никога няма да се намери точно такъв човек като вас. Затова и пътя на всеки човек съм състоянието на Буда е също уникален. Неповторимостта на вашия път е една от причините за това, поради която е важно да имаме гуру или да общуваме с лама, които са способни да бъдат наши индивидуални наставници. Въпреки вашата поразителна неповторимост, на обичайно ниво съществуват фундаментални принципи, съгласно които ние всички сме еднакви. 

В действителност, заслепени от уникалността на явленията и обкръжаващото ни разнообразие, рискуваме да забравим, че все пак ние сме неразличими. В тибетският будизъм неуморно се повтаря, че всеки желае да бъде щастлив и свободен от страдания. Разбира се, вие се отличавате от мен по много признаци. Но в това, че и двамата искаме щастие и свобода – сме съвършено еднакви. Съществуват разбира с и други признаци по които си приличаме, но никой от тях не е толкова фундаментално важен, както нашето общо желание  за щастие и свобода и нашето равно право за това, да бъдем щастливи. 

По аналогия с физиката , ако сменим местата на двама човека и при това успеем по някакъв начин да измерим тяхното желание да бъдат щастливи и да престанат да страдат, ние няма да открием никакви различия   между състоянието до, и след размяната.  Моля ви, помнете, че будизма признава нашата уникалност в обичайния смисъл, която е отразена като  номер на вашата лична карта, но той също така подчертава, че ние сме фундаментално еднакви в своя стремеж да се избавим от страданието, да бъдем щастливи и свободни, и че всички в еднаква степен имаме право на това. Тук съм длъжен да се спра на някои следствия от нашата неразличимост.   

Този тип неразличимост за болшинството от нас е очевиден. За гражданите на Америка той има особено значение. В Декларацията на независимостта се казва: „ Ние изхождаме от тази самоочевидна истина, че всички хора са създадени и дарени от своя Създател с някои независими права. Сред тях са живот, свобода и стремеж към щастие.” Дори тези самоочевидни истини, написани в Декларацията да не се осъществяват в пълна степен и да има различия между тях и тибетския възглед за неразличимост, като цяло те си приличат. Когато имаме работа с такава очевидна истина, то съществува опасност да я превърнем в баналност или да я признаем за вярна просто като определение. Както ще бъде показано по-нататък, ако се съгласим с тибетския будизъм, че неразличимостта на индивидите е една фундаментална истина, то това ще доведе до значителни последствия, не по-малко важни от принципа на изключването на Паули. 

Свойственият на всички нас стремеж да бъдем щастливи и свободни от страдание ярко се проявява по отношение на нашето семейство и въобще към любими хора. Но силата на фундаменталната истина важи, независимо от нашите пристрастия, нашата неприязън, независимо от националните граници, историческа епоха и т.н. Например, дори човека, който ненавиждате най-много, дори най-жестокия деспот също се стреми към щастие и свобода от страданието. И вожда Атила, и терориста – камикадзе, и майка Тереза – всички в този смисъл сме равни. В тибетският будизъм това ниво на неразличимост е толкова важно, както и неразличимостта на частиците в квантовата механика, доколкото тя лежи в основата на вселенското състрадание. 

Вселенското състрадание е „сърцето” на тибетския будизъм. То е искреното желание за благополучие на всички същества, а също и воля за действие в името на изпълнение на това желание. То е универсално и се простира извън предела на тесния кръг от близки и приятели. Ако признаем тази неразличимост и нейното логическо следствие – състраданието, то егоистичното поведение, при което собствените нужди се поставят преди потребностите на другите, става нерационално. Далай лама казва: „Красив ли е човек или не, добър или жесток, той, както и ние всички, принадлежи към човешкия род. Като нас, той иска да бъде щастлив и не желае да страда. Ако вие признаете, че всички хора са равни в своето желание за щастие и тяхното право да го получат, то вие сами ще започнете да съпреживявате с тях  и хората ще ви станат по-близки. Приучавайки своя ум към това преживяване на вселенски алтруизъм, вие развивате в себе си чувство на отговорност за другите; у вас възниква желание да им помогнете да се справят с трудностите. Това желание не избира на кого именно да помогне – то се отнася за всички живи същества”. 

За нещастие, аз не винаги се ръководя от логиката в своите постъпки. Моята самовлюбеност, моя егоцентризъм надвишават разбирането ми за нашата неразличимост в желанието за щастие и свобода от страданието. Всички учители на будизма говорят, че нашата самовлюбеност, нашата непрестанна грижа за егото и неговите желания, е най-трудното препятствие на пътя към щастието, а любовта и грижата за другите е най-великия източник на радост и удовлетворение. Например, Шантидева, индийски мислител от VIII в. , едно от най-ярките светила на небосвода на тибетския будизъм, е казал: 

Всяко блаженство, което съществува в този свят,

Произтича от стремежа да донесем радост на другите.

Всяко страдание, което има в света,

Произтича от стремежа ни към собствено щастие.

В течение на много години аз смятах, че всичко това са глупости. Мислех, че колкото повече внимание отделям на моите желания и своето материално удобство, толкова по-щастлив ще бъда. И дори сега, когато проявявам разбиране към изреченията на Шантидева, безкористието още не е станало част от мен самия. Не винаги ми се отдава да следвам тази мъдрост в ежедневния живот. Знаейки за това, Шантидева е предложил специални упражнения, помагащи ни да се преборим с нашия егоизъм и да изявим нашата фундаментална неразличимост. Той е написал:

Всеки, който желае бързо да освободи

Себе си и другите (от колелото на сансара)

Трябва да прибегне до висшата тайна –

В медитация да заменя себе си с другите.

По този начин, съвсем като в квантовата механика, за да се изяви неразличимостта, ние трябва да прибегнем до замяна. За съжаление, „висшата тайна за медитация на замяна на себе си с другите” е много по-сложна от замяната на свойствата при елементарните частици. Математиката за замяната на свойства е проста, и се подразбира, че в емоционален смисъл ще ни съдейства да разберем, че всичко е еднакво. Ние просто не отъждествяваме себе си с електрони и протони. И все пак, ние сме преминали през безброй реинкарнации, идентифицирали сме се с егото и свързаното с него тяло, вярвайки, че е реално и независимо съществуващо, и сме се стремели да изпълним ненаситните му желания. Тази идентификация, или отъждествяване със себе си -  е лъжлива вяра в независимото съществуване на егото, която поражда самовлюбеност и егоцентризъм. Този процес е толкова неизбежен, и толкова бърз, че замяната на любовта към себе си с любов към другите става невероятно трудна. Въпреки тези трудности, ние може да открием неразличимостта, както във физиката, така и в  тибетския будизъм чрез обменни процедури. За да ни помогне да извършим този сложен будистки обмен, Шантидева предлага отлично упражнение, в което подробно описва, как да манипулираме своето въображение. Упражнението се състои в следното.

Като правило, разделяме човечеството на три групи: хората, които считаме за по-незначителни от нас; тези - които считаме за равни на нас, следователно – и съперниците; и накрая тези, които ни превъзхождат. Като основание за такова разделение вземаме – духовни постижения, образование, пари или каквото и да било, което варира от човек на човек. Винаги делението става в три групи. Ние – от една страна, усещаме собствената си важност по отношение на хората, които стоят по-ниско от нас; изпитваме чувство на съперничество с тези, които са ни равни, и накрая – завиждаме на тези, които ни превъзхождат. В това упражнение е нужно в началото да поставим себе си на мястото на този, който считаме за по-низш от нас. Мислено сменяме индивидуалностите си с този човек. Необходимо е колкото се може по-ясно да си представим себе си на неговото място и да погледнем на себе си през неговите очи – ще ни завижда ли той или ще ни критикува?

Позволете ми да приведа пример, който е много полезен за професорите. Представете си професор, който много високо оценява себе си, своя изключителен ум, своята способност точно да формулира идеи, да манипулира с тях и т.н. Да кажем, че му се налага често да общува със секретарката и това му донася маса проблеми. Подразбира се, че в дълбочината на своята душа той смята, че секретарката е някаква низша форма на живот. Тогава, изпълнявайки упражнението на Шантидева, нашия професор мислено се поставя на нейно място и пише на листче нещо от рода на: „Аз толкова много работя. Не успявам да изпълня всичките си задачи, а той (професора) постоянно ме затрупва с нови и нови бумаги, и ми казва, че не мога да се справя. Никога не го устройва нито качеството, нито количеството на извършената от мен работа. Винаги ми е толкова трудно да го помоля да ме пусне по-рано, когато детето ми е болно и се нуждае от лекар. На всичкото отгоре той често говори с пренебрежително отношение към жените. Но аз съм длъжна да се оправям с тези бумаги и да изпълнявам задълженията си по най-добрия начин. Той е учил в толкова много университети и има такива привилегии, които аз даже не мога и да сънувам. Той е високомерен, егоистичен и държи на своята важност. Той нито за миг не се замисля за моите потребности и нито веднъж не ме е похвалил за добре свършена работа. Независимо от неговото образование и научни степени, той не познава нормалната човешка доброта”. 

Разбира се един такъв безнадежден професор, едва ли ще започне да изпълнява подобни упражнения, но аз съм уверен, че вие разбрахте основната ми мисъл. Въпреки, че Шантидева не дава указания дали при една такава замяна трябва да записваме нещо на лист, аз смятам, че записването прави преживяването по-конкретно и действително, отколкото ако го оставим просто във въображението. Когато разказвах съдържанието на тази глава в манастира Намгял в Итака, щата Ню Йорк, бившия наставник на манастира 

Лхарампа Геше Тхуптен Кункхен се съгласи, че записването на всичко това е добра идея. Впоследствие вие можете да използвате записаното в своята медитация и да направите преживяването по-дълбоко. 

Описвайки мислените упражнения, Шантидева използва думата „аз” за обозначение на човека, който считаме за по-низш, и думата „той” – за да обозначи изпълняващия упражнението (т.е. вие). Поставяйки себе си на мястото на по-низшестоящия човек, ще ни се наложи да кажем:

„Него го уважават, а мене - не,

Не съм виждал толкова добро, колкото той е видял,

Него го хвалят, мене ме хулят

Той е щастлив, а аз страдам.

Аз съм зает с мръсната работа

А той живее в безгрижие

Той е най-великият,

Аз съм нищожество - лишено от достойнство”.

(Трябва да призная, че аз сам съм въздишал така в трудни времена.)

След това, Шантидева ни казва да се подложим на критика от гледната точка на по-малко достойния човек. Например, недостойния би могъл да ни критикува за това, че в нас няма никакво състрадание:

"Той няма състрадание към онзи,
който остава в отровната и зла уста на сансара,  
Кичи се със своите достойнства,
И жадува да победи мъдрия."

Накрая Шантидева ни казва ясно да си представим себе си като някой, когото считаме за по-малко достоен, и от неговата позиция да позавиждаме на себе си или да се критикуваме. В зависимост от това кого именно си представяте, вие можете да избирате различни думи за изразяване на завист към вас или недоволство от вас. 

След това поставяме себе си на равния на нас, както считаме, човек. След това е нужно да почувстваме съперническите чувства, които изпитва нашия конкурент по отношение на нас, и отново да повдигнем критика от негова гледна точка. 

Накрая да се поставим на мястото на този, който по наше мнение, ни превъзхожда, и от тази позиция да направим себе си „на пух и прах”, обещавайки да направим всичко, за да не му дадем възможност да бъде щастлив. В действителност не е съвсем ясно, как такъв човек може да бъде достоен, ако той си позволява да говори по следния начин:

„Ако той притежава богатство,

Ще му отнема от силата.

Ако работи за мен,

Ще работи колкото за препитание.

Щастието му ще отнема,

Ще го накарам да страда,

Стотици пъти в сансара

Ми е причинявал той вреди”. 

В квантовата механика ние мислено заставяме частиците да заменят свойствата си, а в това упражнение ние пренасяме своята самовлюбеност от нейното привично разположение в нашата „душевно-телесна организация” на ново място, представяйки си личността по-низша, равна на нас, или превъзхождаща ни. От тези три гледни точки ние изпитваме силна завист, чувство за съперничество и чувство за превъзходство. След това повдигаме критика на себе си от позицията на тези три гледни точки. Изпълнявайки това упражнение с нужната концентрация и яснота, ние се учим да се поставяме на мястото на другия човек. Така отслабваме привързаността към собственото си „аз” и фактически заменяме това „аз” с друго. Наред с усъвършенстването на нашата личност, ние отслабваме лъжливото чувство за собствено, независимо съществуване, в което, както не спират да повтарят тибетците, се корени нашето страдание. Отделете няколко минути, поставете се на мястото на другия от тези три групи и изпълнете упражнението писмено. Възможно е, да не ви е толкова занимателно, но ще ви даде някакъв опит за превъплъщението като такова.

Както казва Геше Келсанг Гяцо в своя великолепен коментар на „Достойното съзерцание” (‘Meaningful to Behold’) към текста на Шантидева: „Главната цел на такава медитативна практика е – да се стабилизира и усили нашата способност да се „заменим” с другите, и съответно – да разруши самовлюбеността. Посредством този обмен на съзнанието се поражда необикновено силно и напълно искрено състрадание, у нас се развива чувство за силна мотивация към бодхичита (алтруистичен стремеж към просветление в полза на всички живи същества). В действителност, развиващата се по този начин бодхичита като правило е по-силна, отколкото причинно-следствения метод (обсъден в предишните глави)”. 

Важно е да отбележим, че когато ние заменяме персоналната си идентичност с тази на друг човек, негативните чувства, такива като завист, снобизъм, недоволство, се насочват срещу нас. Когато ние изпитваме подобни негативни емоции по отношение на друг човек, това прилича на „черна магия” – нещо абсолютно противоположно на бодхичита. (Идеала за бодхисатва се състои в търсене на път за освобождение, който да намали страданието на съществата). Ако ние сме достатъчно съсредоточени, такива негативни мисли могат да нанесат вреда на другия човек. Ако не сме толкова съсредоточени, такива мисли в пълна мяра ще навредят на нас.

В упражнението на Шантидева, ясното въображение заменя математическите преобразувания в квантовата механика. Вместо да заменяме свойствата на частиците за да изразим тяхната неразличимост, тук ние мислено заменяме своето „аз” и своята гледна точка с тези на друг човек, за да открием нашата фундаментална неразличимост. Изпълнявайки това упражнение отново и отново, ние в края на краищата ще се научим да се „поставяме” на мястото на другите и да проумеем нашата фундаментална еднаквост – т.е. истински ще почувстваме, че всеки се стреми към щастие и не желае да страда. Въпреки нашите индивидуални различия, тази неразличимост ще стане част от нашата действителност, ще промени нашия свят и самите нас. Както принципно важните свойства на материята следват от квантовата механика, от личностната неразличимост следва самата бодхичита. Ефективната практика със замяната на своето „аз” с „аз”- а на друг човек,  може да превърне безжизнените и пусти думи в истина, ръководеща всяко едно наше действие. По този начин тибетците свързват в едно любов и знание.

  

НЕОБХОДИМОСТ ОТ СЪСТРАДАНИЕ

Трябва да признаем, че чрез замяната на собственото „аз” с това на друг човек, нашата неразличимост се превръща в жива действителност, а не остава само в пустите думи. Ако ние, независимо от нашите различия, на практика признаем, че в своето желание за щастие и свобода от страданията сме неразличими един от друг, така както елементарните частици, то тази истина ще е също толкова универсална, както и принципа за неразличимостта във физиката, и че това важи за всички хора от зараждането на човечеството до наши дни, и ни задължава да поемем върху себе си огромна отговорност. Как мога аз да продължавам да живея в разкош, когато в света има толкова страдания? Как мога да оправдая задоволяването на своите материални желания, когато някои хора заспиват гладни? Като пример – последните статистически данни показват, че през 2002 г. повече от 840 милиона души в света са недохранени, като 799 милиона от тях са в развитите страни. Повече от 153 милиона от тях не достигат петгодишна възраст.  (За сравнение населението на САЩ е 330 милиона, т.е. 4,6 % от населението на цялото земно кълбо). 

В противоположност на това, съгласно резултатите от „Национално изследване за здравето и храненето”, проведено от Центъра за контрол над заболеваемостта на САЩ през 2003-2004 г., 67 % от гражданите на САЩ над единадесетгодишна възраст, имат наднормено тегло, 32 % страдат от затлъстяване. Знаейки за тези цифри, как аз мога да призная неразличимостта на всички хора и въпреки това да оправдавам използването на ресурсите изключително в мой интерес? 

Анализ, предприет от световно известният философ и специалист по етика Питер Сингер, особено остро поставя тези морални въпроси. Ще следвам Сингер, но първо искам да разкажа една кратка история. 

На територията на Университета в Колгейт има недълбоко, но много красиво езерце, където плуват гъски и патици. Веднъж минавайки покрай това езерце, аз видях, че едно малко момиченце падна във водата и започна да се дави. Скочих в езерото и я извадих на брега. Моите дрехи, както трябваше да се очаква, се намокриха и аз трябваше да си отида до нас, за да се преоблека, и съответно да пропусна лекцията, въпреки, че всеки ще се съгласи, че съм постъпил правилно. Ако наблизо имаше хора, които просто биха игнорирали давещото се момиченце, това не би ме избавило от отговорността да я спася. 

След като си отидох до в къщи и се преоблякох, аз се върнах в своя кабинет, погледнах в пощенската си кутия и намерих там обръщение от „Оксфам”, Оксфордкия комитет в помощ на гладуващите. Те искаха да окажа хуманитарна помощ за множеството гладуващи в Дарфур, Судан. Просто бях залят от всесъзможни молби за помощ. Имах сметки за плащане и събирах пари за нова кола. Пуснах писмата в кошчето. Всички разбирате положението ми. Никой не ме осъжда. 

Но почакайте! Нима гладуващите в Дарфур не искат да бъдат щастливи и свободни, нима те не искат да се избавят от страданието точно по същия начин, както малкото момиченце? Моето състрадание локално ли е, или вселенско – и разпространява ли се то само на тези, които са около мен и на моите близки? Сега, когато изображения от Дарфур и новини за подобни събития се намират на разстояние само едно кликване на мишката, трябва ли аз да помагам само на давещо се малко момиченце, не обръщайки внимание на гладуващите африканци? Кое е по-приемливо от нравствена гледна точка – да преведа 100 долара от кредитната си карта за тези деца или да ги оставя вечерта в модерен ресторант? 

Не съм единственият, който действа по този начин, пренебрегвайки факта, че неразличимостта не се ограничава само в кръга на моите близки. Например, през 2002 – 2005 г. сред членовете на Комитета за съдействие и развитие (Development Assistance Committee, DAC), финансовите вложения на САЩ в икономиката на развивщите се страни (Official Development Assistance, ODA) по отношение на брутния национален доход (Gross National Income, GNI) са били най-ниски. Долу, на илюст. 2.2 са показани последните данни по отношение на ODA спрямо GNI в различни страни за 2005 г.; видно е, САЩ заемат не последно, а предпоследно място. Това скромно подобрение се дължи главно на намаляване на дълга от войната в Ирак и Афганистан и оказаната помощ на тези страни, а не от увеличаване на инвестициите в икономиката на най-нуждаещите се страни. Доколкото за увеличението на ODA причината е американската „война с тероризма” и свързаните с нея външно-политически интереси, в действителност ситуацията е по-лоша, отколкото в представената подтискаща схема. С ODA са свързани множество сложни въпроси, които аз няма да обсъждам тук. Печалното е, че „вложенията на богатите страни не съставляват и половината от вложенията на същите тези страни през 60-те години, макар че тогава те не са били толкова проспериращи.” Като гражданин на Америка, аз съм силно опечален от този факт и от това, че САЩ така пренебрегват останалите страни, влизащи в DAC. Болката от всичко това се усилва, тъй като аз в някаква степен чувствам, че не съм с нищо поразличен от когото и да бил, включително и от тези деца в Африка. 

Огромната бездна, разделяща богатите от бедните – е проблем на цялото човечество. За последните десет години тя е нараснала двойно. Бившият президент на Световната банка съобщава: „ Днес 80 % от брутния вътрешен продукт се намира в ръцете на 20% от населението на Земята. Световната икономика съставлява 30 трилиона долара, и 24 трилиона от тях са съсредоточени в развитите страни. Доходът на най-богатите страни надвишава с 37 пъти повече дохода на двайсетте най-бедни страни, и тази цифра се е удвоила през последните десет години. Такива различия не трябва да има.” 

Вземайки предвид това неравенство Питер Сингер казва за нашата отговорност: „ Искам да отбележа следното: ако можем да предотвратим нещо лошо, без да жертваме заради него нещо с нравствено значение, то предотвратяването му е - наша морална отговорност. Казвайки „без да жертваме заради него нещо с нравствено значение” аз имам предвид , че нашите действия не водят до лоши събития, не са неправилни сами по себе си, и не пречат на разпространението на морално благополучие, което е толкова значимо, колкото и нещастието, което можем да предотвратим. Този принцип е толкова неоспорим, както и предишния (страданието и смъртта от липса на препитание и медицинско обслужване – е лошо). Той изисква от нас да предотвратяваме лошото и да разпространяваме доброто само в случай, когато можем да направим това, без да жертваме нещо не по-малко важно.” 

Сингер съкращава и донякъде смегчава своето твърдение, казвайки: „ ...ако е по нашите сили да предотвратим нещо лошо, без да се налага да жертваме нещо с нравствено значение, то предотвращаването му – е наша морална отговорност”. Той стига до следното умозаключение: „ Видимата безспорност на този факт е измамна. Ако той работи дори в „слаба форма”, то нашия живот, нашето общество и нашия свят биха претърпели фундаментални изменения. Този принцип не взема под внимание две неща. Първо – близостта и отдалечеността. Той не разглежда някакви морални различия в случаите, когато, този на който ще помогна – е синът на съседа, намиращ се на десет ярда от мен, и когато това е бенгалец, чието име аз никога няма да узная и ни разделят хиляди мили разстояние. Второ – този принцип не различава случаите, когато аз съм единственият, който мога да помогна, и когато аз съм – един от милионите.”

Ако ние признаем своята неразличимост за това, че всеки се стреми да бъде щастлив и свободен от страдания, ние неминуемо ще стигнем до този извод. Когато аз приведох своя аргумент на една от лекциите си в Тибет, те казаха, че винаги нещата са по-различни, когато човек гладува или умира от глад в близост до теб. В този случай вашата отговорност за помощ е очевидна, но тя е доста по-сложна за осъзнаване, ако всичко това се случва на голямо разстояние от вас. Дори за опитния потребител на Интернет близостта в смисъл – едно кликване на мишката – съвсем не е това, което е физическата, непосредствена близост.

Универсалният принцип за неразличимостта на електроните трябва да важи и в момента на Големия взрив, и в отдалечените галактики, и то по същия начин както важи за моето тяло от раждането до смъртта. Точно по същия начин, трябва да признаем,  че за всеки от нас са присъщи стремежа към щастие и желанието да се освободим от страданията, независимо от времето и мястото. В противен случай това няма да бъде универсален принцип. Сингер добре разбира това. Ако ние приемем нашата неразличимост като универсален принцип, ние няма да има къде да се скрием от нашата морална отговорност.

Също така, не можем да скрием от никой, колко далеч сме от идеала за бодхисатва. Както ми напомняше професора от колежа Ларс Инглиш, будистите вярват, че духовните практики и разпространението на учението, а не само разпространението на материални блага са най-важните фактори, които изразяват идеала за бодхисатва. Въпреки това, независимо че Далай лама активно действа в името на благополучието на живите същества и непрестанно разпространява и учи за будизма, той счита, че материалната помощ също е необходима. Той безусловно разбира нуждите, които произтичат от нашата неразличимост. Далай лама пише: „Аз съм дълбоко уверен, че живота в разкош е недостоен. Когато съм настанен в уютен хотел и наблюдавам как хората се хранят със скъпи блюда и пият скъпи напитки, а на улицата виждам други хора, които едва преживяват – започвам да се тревожа. Още повече се убеждавам в това, че по нищо не се отличавам нито от най-богатия, нито от най-бедния. Всички ние сме еднакви в желанието си да постигнем щастие и да не сме подложени на страдание. И имаме равни права за щастие. И в резултат на това аз разбирам, че ако наблизо мине демонстрация на работници, аз обезателно ще се присъединя към нея. И въпреки това го казвам като човек, който в момента се наслаждава на комфорта на хотела в компанията на други. Предполагам, че не трябва да се опирам на думите. Истина е и това, че аз притежавам няколко ценни ръчни часовника. И макар да разбирам, че ако ги продам, ще мога да построя няколко домове за бедните, аз все още не съм го направил. Също така добре разбирам, че ако започна да спазвам строга вегетарианска диета, аз не само ще дам добър пример, но и ще способствам за спасението и живота на невинни животни. Докато не правя това, аз следователно съм длъжен да призная, че има разминаване в някои области между моите принципи и дела. В същото време не мисля, че всеки може, или е длъжен да подражава на Махатма Ганди живеейки живот на беден селянин. Такова самопожертвование е великолепно и заслужава висока почит. Но да направим своя девиз с думите – „направи толкова, колкото можеш” – и да не изпадаме в крайности.” 

В това изказване виждаме, че Далай лама отлично разбира нашата неразличимост, равенството на нашите права за щастие и свобода от страданието. Но ако дори и Далай лама, бодхисатвата на състраданието, признава „че има разминаване в някои области между принципи и дела”, какво остава да кажат тези от нас, които все още се борят със своя егоцентризъм, възпитавайки в себе си бодхичита? Колкото и да е печално, аз не знам отговора. 

Аз мога да осъзная само собствените си недостатъци и да взема решение да се справя с тях. Тази решимост (макар и да имам някои съмнения) отчасти намери своето изражение в това, че целия хонорар от тази книга ще предам на „Оксфам” и други организации, помагащи да се намали човешкото страдание.

 Глава от книгата  "Тибетски будизъм и съвременна  физика", автор В. Менсфилд