Самсара дословно се превежда като "преминаване". Много хора смятат, че това е будисткото наименование на мястото, в което живеем сега и което напускаме, когато достигнем нирвана. Но в ранните будистки текстове тази дума не е отговор на въпроса "КЪДЕ СМЕ НИЕ?", а на въпроса "КАКВО ПРАВИМ?". Въпроса е насочен не към мястото, а към процеса: склонността да се продължи изграждането на поредица от светове и предвижването в тях. Когато един свят се разпада, създаваш друг и преминаваш в него. И едновременно с това се срещаш с много други хора, които също създават свои собствени светове. Играта и креативността на този процес доставят удоволствие. Това би било напълно безвредно, ако не влечеше след себе си толкова много страдания. Ние се прекланяме пред света, който създаваме, и това ни убива. За прехода в новия свят са нужни усилия: това е не само болка и опасност, съпровождащи процеса на раждането на нещо ново, но също и тежки удари - ментални и физически, с които отново и отново се срещаме на преходния път между детството и зрелостта.
Веднъж Буда попитал своите монаси: " Кое по-важно за вас: океанската вода или сълзите, които проливате по време на своето странство?" Отговора бил сълзите. "Помислете за това следващия път, когато гледате океана или се плискате в неговите вълни".
Страданията от света, който създаваме са източник за раждане на светове за другите, както и техните светове са източник за раждането на нашия свят. В някои случаи този процес може да се окаже взаимоизгоден и приятен, но дори и в този случай всичко е обречено да свърши. Като правило, това причинява болка за една от страните, а често - и за двете. Трябва само да се помисли за всички страдания, които трябва да се понесат за да се облече някой, да се нахрани, да се приюти - това са страдания за този, който плаща за тези жизненеобходими фактори, както и за този, който е длъжен да се труди и загине, създавайки ги. Ако помислим, може и да видим колко експлоататорски може да се окаже и най-елементарния процес на построяването на един свят.
Ето защо Буда е потърсил път, който избавя от пребиванието в самсара. И когато го е намерил, той е призовал и други да го последват. Тъй като пребиваването в самсара е това, което върши всеки един от нас, по същия начин всеки сам е длъжен да сложи край на това. Ако самсара е някакъв свят, би било егоистично да избягаш, оставяйки другите, но когато разбереш, че това е процес, то няма нищо егоистично в това, да го прекъснеш. Това е като да се избавиш от пагубна зависимост или вреден навик. Когато придобиеш навици, необходими за прекратяването на създаване от светове на страдание, ти можеш да споделиш тези навици с другите, за да могат те също да прекратят процеса на построяване на тези светове. В същото време, ти никога няма да станеш източник за съдаване на светове за други, което означава, че по някакъв начин ще облекчиш тяхната задача.
Буда е съпоставял практиката за избавяне от самсара с прехода от един свят към друг, от един бряг на реката до друг. Но когато е правил тези сравнения, те често са завършвали с парадокс: другия бряг не е нито "тук", нито "там", нито "някъде по средата". От това е видно, че границата на пространство и време в самсара не са били определени от някаква по-рано съществуваща среда, в която ние сме странствали. Те са резултат от нашите странствания. Тези, които са склонни към построяване на нови светове, ще бъдат разтревожени от липсата на познати граници. Но ако ви е писнало от създаването на ненужни страдания, вие сте длъжни да пробвате. В края на краищата, вие винаги можете да възобновите този процес, ако липсата на "тук" и "там" ви се стори угнетяваща. Но от тези, които са успяли да се преборят с навика, никой в последствие не е бил прелъстен да се върне в самсара.
Няма коментари:
Публикуване на коментар