Готови или не, тази среща с Властелина на смъртта предстои на всеки. Какъв е той, този Властелин, и каква власт има над нас? Този легендарен образ, внушаващ страх, не е нищо друго, освен олицотворението на непостоянството и Закона за причината и следствието, или т.н. карма.
В будистските текстове Властелина на смъртта е непобедим. Предимство над него може да има само човек с истинска мъдрост. Тази мъдрост наказва самия палач.
В основата на това, което ние наричаме живот, лежи илюзията за непреходността, за последователността на моментите и потока от емоции, мисли, спомени, с които ние се идентифицираме. Така че всъщност ние сами се потапяме в потока на съществуване като господари на тази „постоянност” . При внимателен анализ можем да разберем, че тя е подобна на сън и илюзия.
Тази реалност не е нито постоянна, нито материална. Тя е съставена от отделни моменти, които се появяват, разтварят се, и възникват отново, подобно на вълни в океан. Точно така, както и „аз” се появява и разтваря във всеки един миг. „Аз” не разделя един момент от друг. „Аз” от изминалия миг се разтваря и изчезва. И възниква „аз” на следващия миг.
Не можем да твърдим, че тези два „аз”-а си приличат или се отличават един от друг, но нашия ум им слага еднакъв ментален етикет – „аз”. Когато тази илюзия се разсейва с премигването на очите, в нас се появява възможност да възприемем дълбоката реалност. И това е тя, истинската и постоянна природа на ума, неотделима от ума. Това е първоначалното съзнание, сияйната мъдрост, от която възникват всички явления. Тази мъдрост не се поддава на знания, в общоприетия смисъл на думата, тъй като се намира извън всички концепции. Тя също така е извън времето. Тя е извън рамките на раждането и смъртта. Ако ни се отдаде да се обединим с този опит, тогава миналото и бъдещето не съществуват, и ние естествено се пробуждаме за този широк и сияен свят.
Когато имаме правилно знание за това, че след всяка смърт следва възраждане, можем да си починем. Нашето съзнание започва „да се отваря” за процесите на изменение. Ние чувстваме, че наистина можем да се докоснем до релността и да престанем да се страхуваме от смъртта. Можем да се научим да живеем сега и тук, с пълното разбиране, че живота не приключва в мига на смъртта. По този начин, от будистка гледна точка, ние имаме избор: да контролираме своята съдба, за да живеем и умрем тук и сега, или да чакаме с „широко затворени очи” посланието от вечността, докато смъртта сама не не принуди да си отворим очите.
Тъй като обичаме всичко да свършва добре, за какво ни е да спорим с Господаря на смъртта?
Да се отправяме на пътешествие.
Когато тръгваме на дълго пътешествие, това в известен смисъл е подобно на смъртта. Всички наши усещания са свързани с промените. В момента в който престъпим прага и затворим вратата зад гърба си, ние оставяме досегашния живот зад гърба си.
Прощаваме се с нашето семейство, с нашите приятели, с роднините и всекидневните неща и вещи, с които сме живели. Сядайки в таксито, което ни отвежда до летището, ние можем да почувстваме едновремено и тъга, и възторг. Оставайки дома, можем едновремено да тъгуваме заради разялата и да се радваме заради освобождението от всичко, което може би донякъде ни е затормозявало.
Все по-малко и малко мислим за дома и все повече и повече за мястото към което сме се отправили. Започваме да го разглеждаме на картата, мислейки си къде ще се приземим, за новите запознанства, за новите възможности, за новата обстановка и за новия предстоящ опит. Докато все още не сме пристигнали, ние се намираме на пътя, между два пункта. Досегашният свят изчезва, подобно на съня ни от минали нощи, а новия все още не се е появил. В това пространство ние пребиваваме в пълна свобода: не ни се налага да полагаме усилия „за да бъдем себе си”, не сме привързани към обичайното всекидневно съществуване с неговите постоянни задачи.
Настоящият момент се изпълва със свежестта на възприятията, и ние все повече започваме да го ценим. Но в същото време, можем да бъдем и изплашени, защото загубваме всякаква опора, тъй като се намираме на непозната територия. Не сме сигурни какво ще се случи в следващия момент, нито в това, къде ще ни отведе той. Но колкото повече се отпускаме, толкова повече нашата уязвимост се разсейва, и обкръжаващия ни свят става все по-дружелюбен и ни поддържа. Ние отново се чувстваме по-леко в този свят и му се доверяваме.
Да се напусне този живот е все едно да се отправим на дълго пътешествие.
В този случай пътешествието обаче извършва нашия ум.
Ние оставяме назад нашето тяло, което до този момент толкова сме обичали, нашето имущество, целия си опит, получен през този живот, и се отправяме към бъдещия живот. Ние сме на пътя между два пункта. Вече сме напуснали родния дом, но все още не сме стигнали до мястото. Ние сме нито в миналото, нито в бъдещето. Хванати сме между вчера и утре. Фактически, ние сме тук и сега – единственото място, на което можем да бъдем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар