Това е трагедия.
Чувството на състрадание аз определям не като някакъв вид идеализъм извън реалността, но един от най-силните способи да поставиш интересите на другите на едно ниво със собствените си. Колкото повече ние – като нация, като група или отделен индивид – зависим един от друг, толкова по-голяма трябва да бъде нашата загриженост за благополучието на другите.
Практиката на алтруизма открива пред нас огромни възможности за търсене на компромиси и сътрудничество.
Умът, изпълнен със състрадание е подобен на препълнен съд: той е неизчерпаем източник на енергия, решимост и доброта. Подобен е на семе: посявайки в себе си състрадание, едновремено с него развиваме и други положителни качества – умение да прощаваме, търпимост, вътрешна сила и увереност, необходими за преодоляването на страха и безпомощността.
Състраданието е подобно на елексир, тъй като успява да преобразува неблагоприятните ситуации в благоприятни. Ето защо чувството на любов и състрадание не бива да бъде ограничавано единствено в кръга на нашето семейство и приятели. Невярно би било също така да се твърди, че то е приоритет само за духовни лица или хора работещи в здравеопазването и социалната сфера. То е небходимо за всеки член в обществото.
Независимо от това в каква сфера възникват конфликти, било то в политиката, религията или бизнеса, алтруистичния поглед към нещата нерядко е единствения способ за разрешението им. Самите концепции на които ние се опираме в своите разногласия са причината за проблема. В такива моменти, когато решението изглежда невъзможно, и двете страни са длъжни да си припомнят за човешката природа, която ги обединява. Това е изхода от задънената улица, а в дългосрочен план за всеки ще е по-лесно да постигне своите цели. Навярно нито една от страните няма да бъде напълно удовлетворена, но ако взаимно се правят компромиси, то в крайна сметка това ще предотврати възникването на нови конфликти. Всички знаем, че една такава форма на компромис е най-ефективния способ за решението на проблем. Защо не я използваме по-често?
Когато разсъждавам за недостатъците в сътрудничеството между хората и в обществото, аз стигам до един единствен извод: причината е в невежетвото, в неразбирането на нашата взаимозависима природа. Нерядко изпитвам вълнение при мисълта за малките насекоми, като пчелите например. Спазвайки закона на природата, те се трудят неуморно в борбата си за оцеляване, с присъщото им безсъзнателно чувство за социална отговорност. Те нямат конституция, нямат закони, нямат полиция, нямат религия, нямат и нравствено възпитание; работят заедно единствено чрез същността на своята природа. Понякога може би възникват и конфликти, но като цяло колонията им живее благодарение на взаимното сътрудничство. Човешките същества напротив, създали сме конституция, законодателна система и полицейски подразделения; имаме религия, интелект и сърце, способно на велика любов. И въпреки тези наши многочислени необичайни качества, ние в действителност изоставаме от тези малки насекоми, в известен смисъл сме едни нещастни пчели.
Ще приведа следният пример. Милиони хора живеят един до друг в големи градове и въпреки това са самотни. Няма никой с когото да споделят съкровените си чувства, други живеят в постоянна криза. Това е много печално. Ние не сме животни-единаци, живеещи единствено за продължение на рода. Ако бяхме такива, за какво ние да строим тези огромни градове? И въпреки, че живеем заедно, ние за съжаление не притежаваме чувство за отговорност пред другите хора. Дали причината не е в самото устройство на обществото – с труктурата на семейството и месните организации, на когото то се крепи? Или може би в новите възможности: машините, науката и технологиите? Едва ли.
Въпреки стремителния прогрес достигнат от човечеството през изминалия век, очевидната причина за тази дилема по мое мнение е, че ние правим избор единствено в полза на материалното израстване, и пренебрегваме духовното израстване. Дотолкова сме се увлекли, че дори сами не забелязваме, как сме престанали да обръщаме внимание на основните човешки потребности като любов, доброта, сътрудничество и загриженост. Ако даден човек ни е непознат, или по една или друга причина не чувстваме връзка с него или отделна група, ние просто го игнорираме. Развитието на човешкото общество като цяло е основано на взаимопощ. Човеколюбие и хуманност – това е нашия фундамент. Ако ги загубим, има ли смисъл от материално благополучие?
За мен е съвършенно ясно едно: възпитаването на истинско чувство за отговорност е възможно само ако се развива и практикува състрадание. Само спонтанното съпреживяване на чувствата на другите може да ни накара да действаме в техен интерес.
Няма коментари:
Публикуване на коментар